Историкът проф. Искра Баева пред Lupa.bg: След 9 септември 1944 г. започва нова епоха

Lupa.bg потърси проф. Искра Баева по повод 75-та годишнина от събитията на 9 септември 1944 г.

Преподавател е в Катедрата по нова и най-нова обща история в Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Научните интереси на известния историк са в областта на съвременната световна история, история на Източна Европа и на Студената война.

Проф. Баева е специалист по история на България през ХХ в. и история на прехода в Източна Европа в края на ХХ и началото на ХХІ в. Автор е на редица научни изследвания и книги, сред които „Източна Европа след Сталин 1953-1956“, „България и Източна Европа“, „Източна Европа през ХХ век.

Идеи, конфликти, митове“, както и на книгите „16-а република ли?“ и „Българските преходи 1939-2010“, написани в съавторство с Евгения Калинова.

Проф. Баева е автор и на обширна биография на Тодор Живков. На тазгодишния събор на БСП на Бузлуджа проф. Искра Баева получи наградата на Националния съвет на БСП "Димитър Благоев" за дългогодишна изследователска дейност в областта на световната и националната политика, както и на историята на БСП.

- Проф. Баева, как ще коментирате реакцията на българското външно министерство по повод изложбата, организирана от руското посолство у нас и озаглавена „Освобождението на Източна Европа от нацизма“? Според нашето дипломатическо ведомство съветският щик доведе до половин век робство в тази част на Европа и затова не може да се говори за освобождение.

- Изненадана съм от тази реакция. Тя ми изглежда като желание да се впишем в някаква обща тенденция на противопоставянето между Изтока и Запада, на противопоставянето на някои държави от ЕС на Русия, да се наредим до другите. Но това са държави, които имат своите основания, докато в България нещата изглеждат по различен начин по отношение на Съветския съюз и ролята му във Втората световна война. Какво е станало след 9 май 1945 г. е съвършено друг въпрос. Изложбата е посветена на победата над националсоциализма. Не може да реагираш по този начин на такава тема, защото победата е безспорна, а ако искаш да кажеш нещо друго – направи друга изложба.

Има основание да се каже, че след освобождението на Европа от нацизма има последици – както позитивни, така и негативни за цяла Европа. Защото негативни последици има и от десанта на британците в Гърция през 1946 г., с което се намесват в тамошната гражданска война. Но темата на изложбата е краят на Втората световна война, в която ние няма с какво да се гордеем, тъй като сме били съюзници на Третия райх. Заради този съюз ни е обявена война, независимо от опитите на последните правителства да се дистанцират от Третия райх.

Да, победени сме, затова в България има окупационни войски. Но е достатъчно да сравним съветските окупационни войски и тяхното поведение в България с германския окупационен режим в Полша, в Съветския съюз, в Югославия или пък в Гърция, за да видим огромната разлика. Нашите войски в присъединените територии също се наричат „окупационни корпуси“, така че терминът не означава нищо повече от юридическо наименование. Реакцията на нашето външно министерство, за съжаление, е акт на политическа пропаганда.

- По повод отбелязването на 80-та годишнина от избухването на Втората световна война полският президент Анджей Дуда заяви, че това е най-голямото жертвоприношение в човешката история, а в Полша германският президент Франк-Валтер Щайнмайер поиска прошка за полските жертви на германската тирания. В този смисъл смятате ли, че е възможно да има помирение в България между децата на палачите и децата на жертвите?

- Знам, че има такъв призив и опит за помирение. Но успяхме ли да постигнем помирение през 30-те години на преход? Когато настъпи политическият плурализъм и всеки можеше да изразява мнението си, забелязахте ли някакъв опит репресираните след 1944 г. да признаят репресиите преди 1944 г., да уважат онези жертви? Аз не видях такова нещо – помните ли как Цецка Цачева отказа минута мълчание за Никола Вапцаров? Вместо това на репресираните преди 9 септември им бяха отнети правата и статута на участници в европейската антифашистка съпротива.

Скептицизмът ми се ражда и от това, което наблюдаваме в държави като САЩ или Испания. В САЩ продължават да спорят и да са непримирими за Гражданската война отпреди век и половина. Погледнете Испания, която толкова ни даваха за пример – оказа се, че мемориалът, който уж е за помирение, всъщност е във възхвала на Франко. Костите на републиканците, противници на Франко, са там насила, а мемориалът е строен с принудителния труд на някои от тях. Не вярвам във възможността за такова помирение. Вярвам и се надявам на нещо друго – на толерантността. Толерантност означава да се приеме, че жертви са дали не само нашите съмишленици, а и противниците, да почитаме своите жертви и герои, но да дадем правото и на другите да го правят. Не да го отричаме, както става сега.

- Има ли знак на равенство между нацизма, фашизма и комунизма?

- Това е голяма фалшификация и злоупотреба с историческото познание. Познавам тази теза – тя шефства през последните десетилетия. Но нека сравним идеологиите на комунизма и на фашизма. Националсоциализмът е от това семейство, тъй като Мусолини изобретява фашизма като идея, а Хитлер само го доразвива. Когато съпоставим идеологията на комунизма от една страна и фашизма от друга, виждаме огромната разлика – те са противоположни.

При комунизма водеща е идеята на интернационализма и класовата борба, че всички народи заедно ще изградят новото общество. Оставям настрана доколко може да се реализира крайната цел, която според мен е утопична, но така или иначе комунизмът се гради върху идеята, че интересите на унижените и оскърбените, на работническата класа, на експлоатираните във всички държави са еднакви и те заедно трябва да се борят срещу несправедливостите, за да изградят свят на всеобща обществена справедливост.

Как изглежда теорията при фашизма? Там също има социални елементи, но в основата е национализмът и то крайният национализъм, според който има нации с по-високи качества, по-добре организирани от другите. И на тях историята им е поверила мисията да управляват и господстват над другите и над целия свят. Както виждате, в сърцевината на едната идеология е национализмът, а на другата интернационализмът. Това са коренно противоположни идеи. Разбира се, има и подобия, има репресии в двете системи, това е безспорно. Но няма как да не признаем, че репресии има и в много други обществени системи. Достатъчно е да погледнем жертвите, които империализмът и колониалната система са донесли на народите – те са много милиони за подчинените народи.

Фашизмът и националсоциалимът водят до най-кръвопролитната война в историята на човечеството. Докато Сталиновият режим не е точно реализация на комунизма. Октомврийската революция започва като военен комунизъм, но после се трансформира в нещо доста по-различно. Ние го наричаме държавен социализъм, защото всичко в този социализъм става със силата на държавата. Докато според марксизма при комунизма държавата постепенно трябва да изчезне. Но дори и репресиите, които организира Сталин, са преди всичко срещу политическите противници, а не срещу други държави. И това е много съществена разлика.

Тезата, че едва ли не Хитлер и Сталин заедно са започнали Втората световна война е неадекватна. Те подписват пакт за непападение, а не съюзен договор. Няма как да забравим, че през 30-те години Великобритания провежда политика на „умиротворяване на агресора“, т.е. на отстъпки към Третия ртеайх, които позволяват на Хитлер да се подготви за войната.

Чак накрая, когато вече е готов за войната, Хитлер сключва Пакт със СССР (Пакта „Рибентроп-Молотов“), за да бъде сигурен, че войната срещу Полша няма да се превърне в голяма война и че Съветският съюз няма да се включи. Това е голям дипломатически успех на Хитлер, но по никакъв начин не включва Съветския съюз в плановете за войната на Хитлер, въпреки териториалните отстъпки, направени на Сталин. Както виждаме, през следващите две години Хитлер овладява Европа, докато Съветският съюз води своя война с Финландия, за да разшири границите си на север, но толкоз. СССР не е в голямата война преди да бъде нападнат от Германия.

- Каква дата в националната история е 9 септември 1944 г.?

-  Това е повратна дата, защото след 9 септември 1944 г. започва нова епоха в българската история с много рязка промяна – много по-рязка отколкото след превратите от 9 юни 1923 г. или на 19 май 1934 г., защото в България се сменя всичко. Историческото изследване на събитията показва, че 9 септември по никакъв начин не може да бъде определен като социалистическа революция. Тогава властта е взета от едно коалиционно правителство, възстановено е действието на Търновската конституция, по-късно е извършена национализация на банките и големите предприятия, предприема се аграрна реформа, която дава земя на селяните. А налагането на съветския модел става съвсем не веднага, а няколко години по-късно.

Другият спорен въпрос е дали на 9 септември става дума за износ на революция с „щиковете на Съветската армия”. Червената армия навлиза в България без да срещне съпротива. Промяната е извършена преди навлизането ѝ, защото действат вътрешни политически играчи като невъоръжената легална опозиция и въоръжената нелегална опозиция. В България има политически сили, които искат промяната, и те са обърнати към противниците на Третия райх, към противниците на политиката на България. Легалната опозиция е ориентирана към западните съюзници – Великобритания и САЩ, докато нелегалната въоръжена съпротива е ориентирана към Съветския съюз.

Другият въпрос е за характера на акта на промяната – преврат или въстание? Документите показват, че правителството на Отечествения фронт начело с Кимон Георгиев завзема властта рано сутринта на 9 септември под формата на преврат и то от рода на извършените преди това в България през ХХ век. Участниците в тези преврати са едни и същи – Кимон Георгиев, Дамян Велчев.

Има и помощ отвътре – от военния министър Иван Маринов. Превратът не среща никаква съпротива. Същевременно обаче още преди 9 септември в цялата стана започват брожения и стачки. Превземат се затвори, освобождават се политически затворници, действат и партизанските отряди, които завземат властта в отделни села. По места комитетите на ОФ поемат властта. Те всъщност я вземат, защото им я предлагат – дотогавашната власт не е защитавана почти от никого. Така че още преди истинското навлизане на Червената армия в България страната вече е променена и правителството е сменено.

Не бива да забравяме, че правителството на Константин Муравиев, поело управлението на 2 септември 1944 г. и е сменено на 9 септември, е на легалната опозиция. Но то няма нито вътрешна, нито външна подкрепа, защото местата, които са отстъпени на комунистите и на ОФ остават празни. Истинската алтернатива в началото на септември вече не е легалната опозиция, а Отечественият фронт. Затова неговите представители отказват да влязат в правителството на Муравиев, а искат вече цялата власт и в крайна сметка я получават.

Така че 9 септември е ден на поврата – поврат в българската история. Когато говорим за 9 септември, предполагам, че и неговите противници, и неговите привърженици, ще посочат не само датата, а и последвалите събития. От една страна, това са политическите репресии, от другата страна обаче стои изградено в годините на социализма. Няма съмнение, че България е индустриализирана след 1944 г., че нейното селско стопанско е модернизирано и преживява голям ръст.

В социално-икономическо и културно отношение България се развива с много високи темпове. Няма как да се зачеркне от историята всеобщата грамотност – повишаването на образователното равнище и безплатното образование, здравеопазването, което става достъпно и безплатно. Да, то не беше много качествено, но беше безплатно и достъпно за всички. Много може да се говори и за културното развитие на България в онзи период – бяха изградени кина и театри във всеки окръжен град, опери в няколко големи града, художествени галерии, музикални състави. Трудно може да се пренебрегне направеното след 1944 г.

Същевременно не могат да се отрекат политическите репресии, особено в първите години, но и след това няма политически свободи, политическият плурализъм е унищожен, липсва свобода на словото и печата. Но съществува и социално-икономически напредък, много от изграденото обаче след промените на 10 ноември беше унищожено. Нашата надежда в началото на прехода беше, че към високото социално развитие ще се прибавят политическите свободи. А всъщност получихме политически свободи, но за сметка на деиндустриализация и на прогонването на стотици хиляди българи от България поради липсата на работа.

- Каква е ролята на партизанското движение у нас за промяната на 9 септември?

- Партизанското движение е инспирирано от съветската връзка и комунистическото движение. На 22 юни 1941 г. Третият райх напада СССР и два дни по-късно е взето решение да започне съпротива в България. Тя в началото е слаба, но не бива да забравяме, че България не само е съюзник на Третия райх, но преди 22 юни с германска помощ съумява да реализира мечтания национален идеал – да присъедини Македония и Тракия. В българския парламент се чуват вдъхновени слова и благодарности към Хитлер и Мусолини, преименувани за улици и булеварди с техните имена. Въпреки това в България се намират хора, готови да се противопоставят на своето правителство, рискувайки живота си, в името на нещо друго. Въпросът е в името на какво – това е вярата, че животът може да бъде по-справедлив и че пътят на България не е с Германия, а с антихитлеристката коалиция.

Комунистите са в основата и на създадения през лятото на 1942 г. Отечествен фронт. Те са движещата сила, но съумяват да привлекат и много земеделци, военни от „Звено“ и някои демократични дейци, като правят нещо уникално. Ако сравним българското партизанско движение със съседните Югославия и Гърция или пък с Полша, то изглежда немногобройно – някъде около 9-10 хиляди са партизаните у нас. Но е уникално, защото няма друга страна, сателит на Третия райх, в която да има партизанско движение в целия период след 1941 г. – дори и италианската съпротива започва след свалянето на Мусолини от власт в средата на 1943 г.

Сега обвиняват партизаните, че са воювали срещу собственото си правителство. Да, така е – въпросът е какво е това собствено правителство. То ни е направило съюзници на Третия райх и ако го нямаше партизанско движение как щеше да изглежда България, след капитулацията на нацистка Германия, когато България отново е на подсъдимата скамейка? През 1946 г. тя пак е там, но за разлика от 1919 г. има защитници сред победителите – Съветският съюз, Полша, Чехословакия, Югославия. Те ни защитават, благодарение на което запазваме границите си непокътнати и дори е препотвърдено присъединяването на Южна Добруджа. Няма друга държава от сателитите на Третия райх, която постига такъв успех. Всички те губят територии, а дори и страни от антихитлеристката коалиция като Полша и Чехословакия са орязани.

Другото обвинение срещу партизанското движение е, че не е действало, а било само видимост. Но нека припомня, че в борбата срещу българските партизани участва не само полицията, а е привлечена и армията. Заради партизаните в България е създадена нова въоръжена сила – жандармерията. Можеше ли това да стане, ако партизаните бяха хора, които просто си седят в планината на чист въздух, както твърдят днес някои?

- Как се отнасяте към определението, че партизаните са терористи?

- Те са терористи доколкото терористи са и югославските партизани на Тито, гръцките, френските и полските партизани. Всички те са борци от европейската антифашистка съпротива, този феномен на Втората световна война. В тази война в цяла Европа има обща съпротива, а нашите партизани са част от нея и затова са признати и от западните съюзници. Разбира се, че те се борят с оръжие в ръка, разбира се, че взривяват складове, разбира се, че воюват с полицията. Но това е елемент от общоевропейската гражданска война. Така правят всички участници в европейската антифашистка съпротива.

Някои от днешните управляващи искат да отрекат партизанското движение, но отричайки го, реабилитират пронацистка България. Със съюзничеството с Третия райх ли трябва да се гордеем? Тогавашното противопоставяне не е било между демократична България и някакви терористи, а срещу България като съюзник на Хитлер, използвал всички български ресурси във войната си срещу Антихитлеристката коалиция. За нас в икономическо отношение Втората световна война завършва с огромен ущърб – Германия натрупва голям дълг към нас заради храните и материалите, които е извозвала. Този дълг не ни е признат, тъй като само победителките вземат репарации от Германия.

- Може ли да се каже, че системата, която беше наложена след 9 септември 1944 г. ни е наложена геополитически, имайки предвид подялбата на Европа между Чърчил и Сталин? Тоест това, което се прави вътре в страната, е решено отвън.

- Съгласна съм с тази интерпретация. Действително е така и примерът за това не е само България. Нека сравним ставащото в Румъния и в Гърция. В Румъния комунистите са много слаби, затова крал Михай участва в поврата като издава заповед за арестуването на тамошния диктатор маршал Йон Антонеску. Но въпреки слабостта на левите сили в Румъния е наложена съветската система. Обратно на това в Гърция комунистите са много силни както в антигерманската съпротива, така и в гражданската война. Тяхната сила е толкова голяма, че на англичаните им се налага да извършат военен десант, за да се преборят с гръцките комунисти. А този десант става възможен, защото Гърция е в сферата на влияние на Запада и на Великобритания е позволено да наложи силово, с жертви своя модел. На Съветския съюз е позволено да направи същото в Румъния и в другите страни от Източна Европа.

В България е малко по-различно, защото има силен вътрешен фактор в полза на просъветското развитие. Но съветският модел е наложен от външния фактор, но това става малко по-късно. Съветският модел е наложен и в България не толкова заради края на Втората световна война, колкото заради началото на Студената война.

Едва след като започва противопоставянето между Изтока и Запада с речта на Чърчил във Фалта на 5 март 1946 г-, с доктрината „Труман“ от март 1947 г. заради страха от нарастващото съветско влияние и на комунизма като идеология. Началото на Студената война слага край на опитите за установяване на по-различен модел в Източна Европа – т.нар. народна демокрация като смесена система, допускаща различни политически партии. Едва тогава е наложен директно съветският модел.

Източник: Лупа.бг