Президентът няма как да е реален водач поради силно ограничените правомощия, но би могъл да сплотява нацията, както и да е другото лице на България навън. Дребна, но все пак утеха за момента, защото имаше и обратни случаи.
Проф. д-р Дарина Григорова е преподавател в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.
Главен редактор на списание ALMANACH VIA EVRASIA. Автор на книгите „Свобода и самодържавие. Руският либерализъм в края на ХІХ в. “, „Евразийството в Русия“, „Империя Феникс“.
- Проф. Григорова, народите често разкрасяват своята история, за да повдигнат националното си самочувствие. В случая със Съединението от 6 септември 1885 г. сякаш няма какво да се разкрасява. Българите със собствени сили, последователно и дръзко извършват феноменален акт преди 134 години. Съгласна ли сте с това твърдение?
- Да, Съединението на Княжество България с Източна Румелия е единственият пример от новата ни българска история за изцяло българска победа – и военна (отблъскването на сръбската агресия), и политическа (признаването му от великите сили), и нравствена (българи се завръщат при българи). Правото и правдата са на наша страна в този случай, единствен обаче.
В останалите драматични за Балканите и света военни сюжети ние не успяваме да отстоим военното с политическото и с нравственото, и оставаме зависими от външни сили.
Впрочем, има още един пример от новата ни история, който светло мъждука в историческата ни памет – спасяването на българските евреи. Въпреки Хитлер, напълно безсребрено, не срещу откупуване, каквито единични случаи е имало по време на Втората световна война. Тук обаче нравственото не съвпада изцяло с политическото, защото е в синхрон с позорните Закон за защита на държавата и Закон за защита на нацията. Видим е разломът “народ-политици”, който се задълбочава като тенденция, почти необратима днес.
- Какъв ще е най-краткият урок за 6 септември 1885 г., който вие бихте преподавали задължително на младите българи?
- Най-трудният за изпълнение – забравете дрязгите, можем да се съберем на една поляна, но нека да е българска поляна, а не чуждопоклонническа. В чужбина има един странен емигрантски страничен ефект – българи не се обединяват с българи, а се пазят един от друг, за да не си сторят някоя мръсотия просто така, за спорта. Това са ми го споделяли не само близки, роднини, но и приятели, принудени да живеят навън. Видиш ли българин, трай си или бягай! И това е болка от опит, странен опит. Поне тук да не сме такива, за да има къде да се върнат.
- Съединисткият акт, който обединява Княжество България и Източна Румелия, е толкова значим в българската история, че е основата на най-силното политическо послание: „Съединението прави силата“. Това го четем върху сградата на Народното събрание, беше дори девизът на българското Европредседателство. Силна ли е България днес? С какво? Прогонва или привлича своите граждани? Не се ли е превърнало силното послание в обикновена пропаганда? В клише?
- Много е важно да се знае съединението в името на какво е, а оттук и на кого дава сила? Съединение срещу “комунизма” 30 години след преврата, или съединение на шуробаджанаци срещу закона – вечният български преход, или съединение за общ проект, с грант или без?
- Как си обяснявате, че преди 134 години българите са успели да извършат едно дело, което определяме като „мирна революция“, като „звездния миг на България“ (проф. Андрей Пантев), а потомците им днес масово са обладани от апатия и безверие?
- Апатията е болест на духа, която се поддържа от масовизирания песимистичен образ на България в медиите. Черните новини се изтъкват, докато примерите на добро, сторено от българи – дали на световни олимпиади, на световни сцени или академични форуми и открития, у нас и навън, това се премълчава. Внушението е, спасявайте се поединично, терминал 2 и прочее европейско гурбетчийство. Бедата е, че преходът създаде подобие на елит, който се чуждее от българското, от народа, живее в затворени квартали, в частни болници и училища, съществуващи повече за сметка на държавните. Този “елит” е позволил на чужди компании да изнасят българско злато за сметка на катастрофически екологични последици, и внася европейски боклук, чието изгаряне дишат българите. Злато за смет. Много са примерите, които могат да отчаят и най-ведрия човек. В същото време на нашата земя само българинът може да оцелее въпреки всичко, факт.
А що се отнася до безверието, то също е резултат от възпитанието на духа. След 1944-а атеизмът не минава безнаказано. Но забележете, след 1989-а не се въведе християнско, православно образование и възпитание в училищата ни. Тук не ни е виновен комунизмът, това е приспиващата либерална идеология, посрещната доброволно като “европейска ценност”, и едва когато придоби извратени форми с Истанбулската конвенция сепна българите.
- На българската историческа сцена в целия период около Освобождението и Съединението са активни редица българи, които наричаме герои, а на съвременен език – лидери. Кои са героите на Съединението някога и имаме ли лидери днес?
- Не мисля, че “герой” и “лидер” са едно и също, напротив. Националният герой мисли за общото и се жертва за него, докато т.нар. лидер е либерален индивидуалист, който използва и управлява/мениджира общото за лични цели – кариерно израстване. Това са объркани, антиценности. Най-големият герой от Съединението за мен е генерал (тогава майор) Данаил Николаев, роден в Бесарабия (земя на българи, поучили убежище в Русия, бягащи от османските поробители, запазили патриархалното трудолюбие и достойнство) и българският безименен войник.
Днес има лаборатории за лидери, инкубатори на бройлери с чиновническа – местна или глобалистка закваска, но без национален хоризонт. Президентът няма как да е реален водач поради силно ограничените правомощия, но би могъл да сплотява нацията, както и да е другото лице на България навън. Дребна, но все пак утеха за момента, защото имаше и обратни случаи.
- Със Съединението България печели и територия, и население от близо 900 000 граждани. А в последните години страната се изпразва с бързи темпове. Може ли една нация да просперира, ако се гордее само с миналото си, но не и с настоящето?
- Ако на останалите тук българи се даде надежда... Елементарното, да се спазва закона, да не се краде (пардон, усвояват средства) безогледно, антиестетично и вредно, да не се умъртвяват “доброволно” прасета, кози, пчели и прочее поминък кой знае защо само на дребните собственици – сиромаси или работяги. Ако училището и армията станат престижни – с възпитателни функции в името на общото. Не е нужно много, но тогава и 2 милиона да сме, ще се възродим. Малко ни погубва, но и малко ни е нужно, за да се изправим. И причината е вътрешна, защото външните сили се възползват, подстрекават, оказват натиск, но последното решение и отговорност е наше, на нашата власт, за която пък даваме или не даваме нашия глас.
- Националният ни празник вероятно ще разбуди и геополитически страсти и полемики. Ще бъде припомнено, че руският император Александър III е бил противник на Съединението, а Великобритания е била единствената Велика сила, подпомогнала акта. Вие как ще коментирате тези факти?
- Ще допълня казаното от Вас – да, Русия е против Съединението, но руският цар не допуска турските войски да преминат южната ни граница, която е оголена заради западния фронт със сърбите и представляваме лесна плячка (справка Междусъюзническата война и не само).
- Няма как да не засегнем проблема за разединенията в българското общество. Най-устойчиво те вървят по линията Русия, Путин, Съветска армия, освобождание, окупация. Доскоро те бяха най-вече на ниво публичен дебат. Как си обяснявате обаче институционалната реакция на българското Външно министерство по повод изложбата „75 години от освобождението на Източна Европа от нацизма“, организирана от руското посолство?
- МВнР признава “приноса на СССР за разгрома на нацизма в Европа”. “Принос” е доста меко казано, защото принос имат съюзниците, а основната решаваща роля е на Съветската армия. Все пак нямаше официална благодарност към САЩ за “победата над нацизма”, каквато изрече германският президент.
Квалификацията “половин век репресии” от “съветските щикове” удобно забравя за денацификацията, общоевропейска политика, част от която е Нюрнбергският процес и Народният съд у нас. Репресии има, но изложбата не е за тяхна възхвала. Българи доносничат за българи, отговорността е повече на българското общество, отколкото на “тоталитарната система”.
Да “съветваш” руското посолство относно термина “освобождение” на официално равнище, разглеждайки го като “съмнителна историческа теза”, е неуместен тон. Защото тогава може да се откажем от Южна Добруджа, която остава в рамките на България – победена държава, благодарение на СССР, на същите тези “съветски щикове”, към които Борис III е имал друго отношение за разлика от съвременните ни творци на външната ни политика.
Друг е въпросът, че тази изложба можеше да е по-сполучлива и далеч повече приветствана на 8 май 2020 г., когато Европа ще празнува 75 години от освобождението си от нацизма – цяла Европа, не Източна, както се изтъква в заглавието.
Но ако само название на неоткрита изложба така травмира МВнР, защо официално се мълчи за паметника на американските летци, бомбардирали София, пред американското посолство?! Или това се приема безропотно като нещо естествено, че да си има и веществен мил спомен. САЩ и СССР са съюзници срещу Хитлер, но съветски самолети не хвърлят бомби по български градове. Ще кажете, ама ние не сме им обявявали война. Да, така е, и това не е случайно. Ние не прекъсваме и дипломатическите си отношения със СССР до 5 септември 1944 г., прекратени по съветска инициатива. Но сме военен съюзник на Германия.
За съжаление, съдейки по бурната медийна реакция в Русия по повод изявлението на МВнР, което само по себе си не е изненада за нас и едва ли бихме му обърнали такова внимание, за руското общество то има ефект и постигната крайна цел – фобия към България. Когато не можеш да унищожиш русофилията на българите, заличи българофилията у руснаците. И това работи.
- В парка Трептов в Берлин паметникът на Съветската армия си стои и няма дебат дали да бъде махнат. Паметникът в София е оскверняван, превръщан в американски комикс и е непрекъснато атакуван с предложения да бъде местен, демонтиран. Кандидат-кметът арх. Борислав Игнатов също влезе в публичния дебат с летящ старт, като го превърна (на думи) в архитектурна сатира. Как си обяснявате резкия контраст между Берлин и София?
- Да опаковаш паметника на Съветската армия ала Кристо, само и само за да не го виждаш, това е интересна диагноза – за тези, които празнуват на 22 юни, а скърбят на 9 май. Дебатите у нас са тяхно дело, малко са, шумни са, хронично е. Съветската армия с цената на огромни жертви както на военно, така и на цивилно население, освобождава концентрационните лагери, спокойно димящи в Европа до края на войната, и неутрализира нацизма на европейския континент за дълъг период.
Има обаче и друг момент, обясняващ непоносимостта към съветското, и рефлектиращ върху споровете за паметника: влизането на България в съветската зона на влияние и социалистическия блок с всички последствия. Също резултат от войната. Оттук 9 септември и 9 май за нас не са едно и също.
- Известно е, че историческата наука не работи с условно наклонение. Все пак, „ако“ не беше съветската армия, каква предполагате щеше да бъде съдбата на съединена България?
- Благодарение на СССР България запазва присъединената през септември 1940 г. Южна Добруджа, въпреки че е победена страна.
Колкото до “ако не беше съветската армия”, тогава нацистка Европа щеше да има съвсем друг облик, а ние нямаше да сме сред “арийците” на Третия райх (справка, съдбата на евреите в Македония). Или може би сте забравили какво е отредено за славяните от Хитлер?
No comments:
Post a Comment