В учебниците по „История и цивилизация“ историческият образ на българските владетели напълно липсва, сякаш вандали са вилнели в Божия храм и са изчегъртали чертите им до пълна неузнаваемост.
„Живеем във време на стремително скъсяваща се памет” – Кончаловски
„Образованието не е просто в заучаването на факти, а в тренирането на ума да мисли.“ – Айнщайн
Тази година се навършват 1 300 години от победата, извоювана от кан Тервел (701- 721) край стените на Константинопол през 718 г., срещу масираното арабско нашествие към Европа. Тази негова военна и политическа победа спасява християнска Европа от огромна опасност – нашествието на арабския халифат.
През 716 година вече са ислямизирани Персия, Северна Африка, превзета е Испания. През 717 г. арабите предприемат мащабен поход да завладеят Константинопол – столицата на Византия. Нейният император Лъв ІІІ се обръща за помощ към българския владетел Тервел. Той успява да разгроми 200 хилядната армия, преграждайки пътя на арабите към Балканите и Централна Европа.
Съвременна християнска Европа дължи съществуването си на двама европейски владетели – единият е кан Тервел, а другият – Карл Мартел. Френският византолог Шарл Дил твърди, че победата над арабите при Константинопол е велико бедствие за исляма и я определя за по- значителна от победата на франкския пълководец Карл Мартел 15 години по-късно в равнините на Поатие. За разлика от нас, българите, французите почитат този свой владетел, който те наричат спасител на Европа.
Истинският спасител на Европа е кан Тервел, категорични са българските историци.
С разгрома на арабите при Константинопол Тервел не само спасил Византия, но и попречил на армиите на халифата да нахлуят във вътрешността на Европа. Илюстрация: Александър Алексиев-Хофарт.
Проф. Пламен Павлов се обосновава: „На практика столицата на света е Константинопол и затова значението на Тервеловата победа над арабите е толкова голямо в сравнение с битката при Поатие. Несъмнено централното, най-важното събитие, свързано със спирането на арабската експанзия в Европа, е битката при Константинопол, където основната заслуга е на Тервел“.
Акад. Антон Дончев, един от съвременните класици на българската литература, с респект споделя: „Как е възможно тогавашна България и кан Тервел да победят арабите? Аз още не съм го разбрал. 200 000 души араби са докарани пред Цариград, 1400 кораба. Ромеите не са излезли нито един път вън от стените на крепостта. Тази армия се стопява, връщат се пет кораба обратно и никога повече арабите не достигат до Цариград“.
Може би обаче ще бъде интересно да надникнем и разлистим и страниците на учебниците на българските деца по „История и Цивилизация”, за да видим как са представени и как изглеждат образите на кан Тервел и другите български владетели от Средновековието. Защото написаното в историческите анали, изследвания, научни монографии и казаното от видните ни учени и интелектуалци на страниците на техните книги е от изключителна важност.
Многогократно по-голяма е обаче значимостта на това Какво и Как е описано и представено на децата ни в техните учебници. Защото те са прозорецът, през който нашите деца гледат на света и себе си. Панорамата, която им показваме чрез тях остава завинаги траен отпечатък в ума и сърцето им. Този панорамен взор може да ги вдъхнови, но може и да ги отегчи, принизи или обезкуражи, а може и да ги обърка тотално.
За да говорим за Образа на българския владетел и историческата съдба на народа ни, e необходимо преди всичко да анализираме съдържанието и качеството на учебниците по „История и цивилизация”, и то от гледна точка на запазването на исконното чувство на всеки човек, наречено родолюбие и национална гордост.
Особено важна е рамката, зададена от МОН с техните Учебни планове и Учебни праграми и наложените маркери, към които трябва стриктно да се придържат авторските колективи, съобразно новата образователна парадигма, подчинена на глобализацията, мултикултурието и политкоректното говорене. Разбира се, трябва да се осветлят и реалните резултати от обучението по история на учениците, т.е. доколко те са позитивни или негативни.
Неслучайно канцлерът Ото фон Бисмарк, визирайки духа на образованието и възпитанието в едно общество, някога дебело подчерта: „Всички войни и всички победи се губят или печелят зад ученическите чинове!”.
През 2016 г. бе приет новият училищен закон за предучилищно и училищно образование. Той може да се окачестви единствено като абсурден и престъпен, защото руши из основи традиционните български ценности и култура.
В него и със свещ да търсите, няма да срещнете думата „възпитание” или родолюбие!! Но ще срещнете новия термин „подкрепящо образование”, което на практика означава край на СЛАБИТЕ ОЦЕНКИ в училище и тяхното изхвърляне на „бунището” на българското образование!
Неграмотният ученик до VI клас, дори и с годишни оценки „Слаб“ преминава в следващ по-горен клас, дори без да е необходимо да се явява на поправителен изпит! Административната Компютърна Система е автоматизирана и ученикът се записва и преминава във всички случаи в следващ клас.
В прогимназиалния курс теоретично може да се постави оценка „Слаб“, но не и в две поредни двойки. Между тях трябва да има и други оценки, различни от „Слаб“!! При такива случаи за учителя се предвижда огромна допълнителна бумащина, обяснителни писма и документирана индивидуална работа в продължение на месеци с всеки ученик, получил слаба оценка! Доколко подобна система отговаря на нуждите на обществото, на учениците и родителите, всеки може да прецени сам! Но МОН постига впечатляващ резултат, с който може да афишира своята дейност – липсата на изоставащи и повтарящи ученици!
МОН декларира публично и с огромна доза самочувствие и претенция, че в учебниците по „История и цивилизация” са намерили място САМО ФАКТИ, БЕЗ ДА СЕ ДОПУСКА ОЦЕНЪЧНА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ. НО нека не забравяме, че има ФАКТИ И ФАКТИ и техният подбор е крайно субективен и въобще не се коментира. Тази позиция вероятно се възприема от тях като връх на професионалното, обективно и компетентно виждане и трактовка на исторически събития и процеси, като същност на историческото знание и образование. Доколко това е така?!
Думата „история” на гръцки означава освен „изследване, проучване” и още „РАЗКАЗ за станали случки в миналото.” Този РАЗКАЗ, трябва да даде отговор на въпросите: „КАКВО е станало?”, КОГА?”,”КЪДЕ?”, „С КОГО?”, „ЗАЩО?”и „КАКВИ са последиците?” от това събитие или случка. Ако разказът ни дава отговор само на първите четири въпроса, без да засяга въпросите Защо? нещо се случва и Какви? са неговите последствия, се превръща в проста хронология. От разказа не остава нищо, само безкрайно скучни съобщителни изречения в телеграфен стил, т.е. историята като такава сублимира и се превръща в нещо съвсем друго, което има само бледа допирна точка с истинския разказ за миналото събитие.
„В началото бе Словото…” категорични са притчите, т.е. СЛОВОТО, а не ФАКТИТЕ има сила на термоядрена енергия, която може да създава или руши светове. Това особено важи за писаното Слово и най-вече за думите/ словата, с които се обръщаме, обучаваме и възпитаваме нашите деца и младежи. „Обучението е запалване на пламък, а не пълнене на съд”, казва мъдрецът Сократ.
Възниква въпросът: Как бихме окачествили днес съвременните учебници по история – като извор и Храм на знание или може би като извор на забрава, извор, който води началото си от Лета, реката утоляваща и освобождаваща от памет човешките души?
Детелина Денчева
No comments:
Post a Comment